История за един забравен детски автор

Искам да ви разкажа една история, която успя да ме докосне неподозирано силно и съкровено. Казват, че нищо не е случайно и всяка случка идва като урок при нас в точния момент. Такова е и преживяването, за което ще ви споделя. Емоциите, които то предизвика у мен, ми вдъхнаха смелост, когато имах най-голяма нужда от нея и ми дадоха сили да поема в избраната от мен посока, когато най-много се колебаех. И най-важното – подхраниха стремежа ми да живея така, че да оставям смислени и значими дела след себе си.

И така, датата беше 1-ви юни 2017 г. и заедно с моите момиченца (тогава на 1 годинка) бяхме на гости на приятелка в столичен квартал. Беше прекрасен ден, първият празник на детето за тях. Чувствах се щастлива и развълнувана, а те бяха усмихнати и много впечатлени след детското празненство, на което присъствахме в близкия парк.

Малко преди да потеглим към вкъщи от кварталното магазинче излезе възрастен човек, който носеше две тежки торби и едва-едва ходеше. Изпитах умиление, както всеки път, когато видя хора на преклонна възраст с техния благ и кротък поглед, изпълнен с примирение и тъга. Представих си, че това е нечий дядо и импулсивно реших да му помогна. Той обаче с достойнство ми отказа, благодари ми и успя да слезе по стълбите сам, макар и много бавно.

Вече не помня дали аз предложих да занеса торбите му или той ме помоли, но след малко четиримата се насочихме към неговия дом на съседната пряка – аз, дядото и двете бебета в количката, където бях натоварила и торбите. Разстоянието беше съвсем кратко, но възрастният човек беше прегърбен и се движеше трудно, така че тези стотина метра ни отнеха повече от 10 минути.

Когато стигнахме до блока му, дядото започна да се радва на момичетата и да им говори. Помоли ме да изчакам, за да ми донесе нещо. Благодарих му любезно и казах, че няма нужда. Бях трогната, но не исках да се чувства задължен за това, че съм му помогнала. Все пак не беше нещо кой знае какво да занеса торбите на един старец до съседната улица. Възрастният човек обаче настояваше и накрая ми сподели, че иска да ми подари книжка, която той е написал.

Заинтригувах се. Някак  усетих, че това е важно за него и затова се съгласих да изчакам. В същия момент ми дожаля – заради мен трябваше да се качи до апартамента си и после отново да слезе, а беше видимо, че движението му причинява болка.

Когато се появи с книжката, му благодарих му от сърце, защото беше успял дълбоко да ме трогне. Изпитах онова топло усещане, което чувстваме, когато сме направили нещо добро и Вселената ни отвръща със същото. А тази съвсем случайна и кратка среща остави траен отпечатък в съзнанието ми – сякаш се беше случило нещо важно и предопределящо.

Когато се прибрахме, разгледах подаръка. Това беше детска книжка с разкази за деца. И дойде при мен точно на 1-ви юни – празника на детето. Случайност?  Убедена съм, че тази дума не съществува…

Оказа се, че името на дядото е Евгени Василев и преди години този човек е издавал цветния детски вестник „Омайниче“. Ето какво пишеше на гърба на книжката, където имаше и негова черно-бяла фотография:

„Гледам развълнуван тази моя снимка от времето, когато започнах да издавам детски цветен вестник „Омайниче“. Сам, без редакторски колектив. Без помисъл за печалба. Всеки месец по един брой. Радвах малките читатели с разнообразни четива, игри и забави. Не усещах умора. Помагаше ми със сила и вдъхновение Света Богородица, на чийто празник съм роден. Помагаха и различни доброжелатели.

Сега вестникът се съхранява в Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“.

Реших в тази книга да поднеса хубави мои творби от любимия вестник. Уверен съм, че ще се харесат от децата.

„Омайниче“ все още е живо в ума и сърцето ми. Никога няма да го забравя!“

Просълзих се, когато го прочетох. Възхитих се на този добър старец, защото е направил нещо смислено, нещо хубаво и стойностно, което ще остане за поколенията след него. Не само делото, но и примерът му. И сега, когато вече е толкова възрастен и немощен, в края на житейския си път, това го изпълва с гордост и удовлетворение, носи му радост и хубави спомени и е нещо, което му помага да понася по-леко несгодите и болката.

Стана ми толкова мило и топло на душата. Казах си, че искам и аз да бъда като него, да направя нещо хубаво, което да остане след мен. И всичко това се случи в момент, когато все още не знаех по какъв път да поема в професионалното си развитие. Все още се колебаех и не усещах кое е моето призвание. Но сега вече знам.

Реших да науча колкото се може повече за него като автор. Първото, което ми хрумна, беше да създам статия в Уикипедия. Според мен би било прекрасно повече хора да узнаят за вдъхновяващата му дейност като автор, насочен към детската аудитория.

В това начинание срещнах спънка, защото засега не мога да посоча достоверен източник, каквото е изискването за публикуване в Уикипедия.

Опитах да се свържа отново с Евгени Василев, но засега неуспешно. Не съм се отказала.

Нe открих никаква информация за него в Google, освен това, че е родом от Видин и заглавията на детските книги, които е издал. Ето ги и тях:

Покана за танц, Разкази, София, Отечество, 1983.

Хайде на пазар, Приказка-играчка, София, Отечество, 1978.

Чавдар страшен хайдутин, Разкази, София, Народна младеж, 1969.

Часовниче със захарни стрелки, Приказки, София, Български писател, 1985.(Източник: Vidin Online)

В книжката, която получих от него, е спомената само годината на издаване – 2016г., и художникът на илюстрациите – Иваничка Панчева, но не и информация кое е издателството.

Предположих, че е възможно тази дама – Иваничка Панчева – да има повече информация за автора и се опитах да се свържа с нея с молба да ми съдейства, но все още не съм получила отговор.

Реших да попитам дали има екземпляр от вестник „Омайниче“ и съответно информация за автора му в „Музея на комикса“, който отвори врати преди няколко години в Русе. За съжаление, там не разполагаха нито с едното, нито с другото, но бяха много любезни и ме насочиха към сайта Vidin Online, където открих единствената информация, публикувана в интернет пространството за Евгени Василев към онзи момент от проучването ми.

Последната ми надежда преди да публикувам тази статия, беше насочена към издателство „Български писател“, към чието ръкодство също се обърнах за помощ. Реших да ги помоля за съдействие, тъй като най-скорошно издадената му книга преди „Омайниче“ е излязла от печат именно от това издателство. Предполагам, че пазят архив с биографични данни за своите писатели и че ще се съгласят да ги предоставят за моята кауза.

Въпреки задънените улици, на които попадах до момента, няма да се откажа. Прочетох разказите в книгата „Омайниче“ и мога да кажа само едно – този автор заслужава да знаем за него. Защото историите, които разказва, са изпълнени с благородство, скромност и честност – добродетели,  на които би било хубаво да научим всяко дете.

Не само защото това е дядото, който ми подари книжката. А защото това е дядото, за който, ако не бях разказала, може би  щяхме безвъзвратно да забравим или по-лошо – за който  можеше никога да не узнаем.

Затова моля и всички вас за съдействие! Ако разполагате с информация за автора на детски книжки Евгени Василев и творчеството му, ще ви бъда безкрайно признателна да ми я изпратите на посочения в описанието имейл или да се свържете с мен чрез социалните мрежи.

А ако имам късмета отново да срещна този добър човек, бих му благодарила от сърце!

Моят малък жест с торбите е нищо в сравнение с това, което ми даде той – вдъхновението да осъзная защо има смисъл да пиша.

С любов,

Д.